В памет на един вдъхновяващ човек
РОЛЯТА НА ЧИТАЛИЩЕТО В МИНАЛОТО И ДНЕС
Станка Стоянова отговаря на въпросите на Ивайло Николов,студент в СУ „Св. Климент Охридски“ със специалност „Българска филология“
Из сборника „Дни на студентската поезия и проза ’2024“, който се издава по програма „Културни инициативи“ 2025 на община Хасково и се посвещава на паметта на Станка Стоянова (1963–2025)
Как се казвате?
Казвам се Станка Вълкова Стоянова.
Каква е Вашата народност и на колко сте години?
Българка съм по народност. На 60 години навършени съм.
Какво сте завършили?
Завършила съм ПУ „Паисий Хилендарски“, специалност ,,Руска филология“ и втора специалност ,,Български език и литература“.
Откъде сте и каква е Вашата професия?
От Хасково съм и професията ми е учител.
Какъв е Вашият първи спомен, свързан с читалището?
Аз казах, че съм от Хасково, но родом съм от Въгларово и моят първи спомен с читалището е в нашето родно читалище във Въгларово. Първият ми спомен е от прашните стари рафтове, на които се намираха книгите в старата сграда на читалището, и оттам нататък може би съм била някъде на 10-12 г., когато си спомням съзнателно какво съм правила в читалището.
Спомняте ли си какви дейности са се провеждали и колко често сте ходили на такива събития?
Тогава обикновено само четяхме книжките. Имаше, вече по-късно, когато бях по-осъзната, на 15-16 г., си спомням театралните постановки. Имаше театрална трупа към читалището. Колкото и да е малко селото, е имало театрален колектив. Спомням си, когато поставяха ,,Снаха“, плакахме всички и беше толкова завладяващо и толкова интересно за нас. Докосвахме се до културата.
А с какво са допринасяли читалището и читалищният живот за хората и за тяхното ежедневие?
То най-напред е като едно място, където можеш да прочетеш това, което го няма във вестниците и в телевизията, пък и телевизията много по-късно идва в живота на хората. Хората са ползвали читалището като поле за изява на талантите си, на интересите си, имало е много големи певчески хорове, този, който аз помня по снимките и в който е пяла моята майка, е бил от 45 жени в селото.
Какви традиции са се възстановявали и показвали в автентичен вид?
Това, което правехме след това, понеже аз бях много близка с читалищната секретарка и съм участвала в почти всички постановки, които сме правели, това са обичаите, които се правеха по Бабинден, обичаите, които се правеха за лазаруването, след това сватба сме правели, зетьова вечер – как се приемат зетьовете в семействата, заврените зетьове имам предвид, и още доста неща, просто сега изведнъж няма как да ги изредим.
А как самите хора са преживявали своето самодейно участие в читалищния живот?
Преди малко споделих, че днес имахме репетиция с жените от групата по автентичен фолклор и те споделиха, че за тях това е било гордост да излязат на сцената, да пеят и да представят селото си, да покажат какво могат, какви са уменията им и колко по-добри са те от другите.
А каква е била структурата на читалището в миналото? Каква е тя сега?
Относно структурата нямаме промени особени, а вече зависи какви групи има към читалището, но това обикновено са групи, свързани с културата – певчески, театрални,
танцови, музикални, зависи какъв преподавател има в селото, кой се наема и как да го води, това е. В момента единствено финансирането е различно в читалищата.
И как са се издържали всъщност читалищата?
Преди това читалищата са се издържали с дарения от богати българи. След идването на социализма се получава държавна субсидия. До момента сме на този принцип, но тази държавна субсидия е недостатъчна, затова кандидатстваме по проекти.
А мога ли да Ви попитам какви хора са участвали в читалищния живот и какви участват сега?
Това, което аз забелязвам, понеже с предишния читалищен секретар, който беше много деен, тя беше културолог, с нея издирвахме историята на читалището и там открихме, че почти винаги има една тенденция по-бедните и по-наивните хора да участват в живота на читалището, а по-богатите и хората с по-голямо самочувствие и с по-голямо его са били настрани. Тези, които са били по-богати, съответно са финансирали, но обикновено хората с много чувствителна душа, сензитивните хора – те са участвали в изявите на читалището.
Каква е дейността в едно читалище, само автентични възстановки ли се правят, или се прибягва до по-модерното? И всъщност каква е ролята на модерното във фолклора?
Сега искаме, не искаме, трябва да пригодим нещата към съвремието, защото ако допреди влизането на интернет и телевизията в живота на хората, читалището е било културното средище, където се е черпила информация основно в даденото селище, сега хората получават много информация от други източници. И за да накараш хората да влязат в читалището, трябвa наистина да стигнеш до тях, на самия човек да му бъде интересно. Основно се работи с деца, опитваме се децата да вкараме в читалището с всичките тези традиции, например днес, Велики четвъртък, боядисвахме яйчица и децата дойдоха с интерес, боядисаха, слушаха, говорихме. В тези събития от културния календар включваме децата и съответно изявени хора от селото. Когато правим ,,Ден на професията“, викаме различни хора от различните професии да разкажат на децата. А за модерно – интернет беше интересен и модерен, докато ги нямаше мобилните телефони. Имаме 4 станции, на които дори днес децата играха, радваха се. Иначе в малките села идват за информация хората, питат, искат нещичко да получат като информация от интернет, понеже не всеки умее да борави с модерни телефони и не всеки има компютър в дома си.
Читалището възпитава ли културни ценности у човека и ако да, кои са тези културни ценности?
Това всичко, което казах дотук – запознаването на децата с този празничен културен календар през годината, ние така показваме всички тези добродетели, които е имало у хората, тази съпричастност на хората към другия – да бъдат доброволци, да дават. Учим ги на това да бъдат добри към всички неща, които правим в читалището.
Как читалищата привличат хората и най-вече по-младите?
Това, което не могат да го намерят в частни инициативи, в читалището се опитваме да го направим, да кандидатстваме по проекти и да спечелим, да идват там почти безплатно и да се занимават по интересите си.
Как читалищата днес се вписват в псевдокултурата на българина и как противодействат например на чалгата?
Аз помня нещо, което винаги са ми го казвали, когато става въпрос да се борим с нещо. За да се борим с нещо, ние трябва да познаваме врага си. По този начин в читалището правим сравнение между нещата, които са ценностни, стойностни, класически произведения на изкуството, класически интересни филми и съответно музиката като жанрове, като запознаваме децата и с чалгата. Ние не я обиждаме тази музика, но трябва да знаят децата кое е ценното и кое не е. Като съдържание там, където са слабите места на чалгата, това трябва да се разяснява и да се познава. Казано е: ,,Дръж врага си наблизо, за да го познаваш по-добре.“
А достатъчно ли добре се поддържат днес читалищата?
Много трудно. Не е достатъчно финансирането, особено за ремонти и за някаква поддръжка. Субсидията, която се отпуска, е на бройка, щатна бройка. В тази субсидирана бройка влиза само заплата и осигуровки. Аз смятам, че е абсолютно недостатъчно едни хиляда лева, които се дават за читалище на година. За една субсидирана бройка получаваме някакви пари, които са смешни. Оттам нататък се опитваме да кандидатстваме по проекти и изцяло ролята на общината е много важна в този момент, защото ако общината ни отпусне някакви средства за ремонт чрез докладни записки, или пък чрез кандидатстване по проекти, въпреки че там трудно стават нещата, това е начинът и е много трудно, много малко са дарителите към читалищата. Не знам за другите области как върви с даренията, но меценати за читалищата засега не сме открили.
А какво се сещате, когато чуете думата ,,читалище“ и какво е за Вас читалището?
Аз в началото казах, че читалището за мен беше мястото, където откривах света. Не че имах огромното желание да стана секретар в читалището, но така се получи, че завършвам трудовия си път като секретар на читалище, предстои ми пенсиониране и ще бъда в читалището до последния момент, в който мога. За мен то е живот, то просто е част от моя живот. Аз и да се пенсионирам, ще продължа да работя и да бъда там.
Спомени за Станка Стоянова от нейни близки, приятели и съмишленици
Понякога животът ни среща с хора, които оставят незаличима следа в сърцата и съдбите ни. Такава беше тя за нас – човек с голямо сърце, остър ум и истинска вяра в човешкия потенциал. Винаги ни насърчаваше да мечтаем, да се борим и да не се предаваме. Казваше ни, че не бива да се отказваме пред трудностите, защото имаме сили за много повече, отколкото си представяме. Вярваше в нас дори когато самите ние се съмнявахме.Днес тя не е сред нас, но нейните думи, съвети и дух живеят в нашите спомени. Почивай в мир. Винаги ще бъдеш с нас.Павел Стоянов, син и съмишленик
Мама беше човек, който постигаше всичко, което си поставеше за цел.
В ранните ѝ години, когато беше директор на училището в село Долно Ботево, се бореше за това децата да имат училищен транспорт. Грижеше се за училището сякаш беше нейният собствен дом и за децата, които приемаше като свои. След това, като директор в село Конуш, продължи да жъне успехи, подкрепена от училището и учениците. Когато с брат ми пораснахме, с баща ми заминаха за Холандия. Дори тогава
тя продължи да ни помага. Разстоянието, работата и умората не ѝ попречиха в това. След прибирането им от гурбет тя активно се включваше в отглеждането на внуците си – Криси, Борко, Силви, Влади, Ники и Галина. Беше изключително щастлива в моментите, в които беше с тях, и се стараеше те да бъдат също толкова щастливи и удовлетворени.
Продължи да се развива и в сферата на образованието и културата. За нея беше важно да има работещо селско читалище, за да може децата да учат и да се развиват. В читалището тя беше читалищен секретар. Като ръководител на певческата група извоюва много медали, подкрепени с безброй положителни емоции, но и с доста усилия.
Друга нейна мечта беше да има собствено училище. Успя да я осъществи, като откри Образователен център „Пчелички“. Никога няма да забравя с какъв ентусиазъм избрахме помещение, където да осъществи мечтата си. Тя започна да развива образователния център. Сега тя не е сред нас, но ние продължаваме нейното свято дело. Изключително голяма беше и любовта ѝ към книжарниците и книгите. Помня как разказваше за Руската книжарница – нейно любимо кътче. Винаги обясняваше как се е редила на опашката, за да си купи няколко книги.
Тя беше човек с голямо сърце, готово винаги да подаде ръка. Винаги беше оптимист и извличаше най-доброто дори от най-лошата ситуация. Беше и много борбена – даваше кураж на всеки, който имаше нужда. Мама имаше много трудности в живота, но успяваше да се пребори с тях и завършваше всяка с усмивка и позитивизъм.
Елена Димова, дъщеря и съмишленичка
Баба винаги е била най-невероятния човек, който е присъствал в живота ми. Тя винаги беше готова да помогне на някого, без дори да се замисли, винаги беше устремена в собствените си цели, но и редом с това успяваше да вдъхне кураж на останалите в преследването на техните собствени. Невероятен човек с недостижим дух. За мен тя винаги ще остане просто баба. Но в това просто баба се крие много повече от две думи. Тя беше до мен още когато не осъзнавах нещата, беше на компютъра и усърдно ме
гледаше и забавляваше. Когато нямаше кой да ми помогне с диктовките в първи клас, ми се обаждаше и ми диктуваше чак от Холандия. Никога няма да забравя момента, в който ѝ казах, че искам да се приберат. Само след няколко месеца с дядо вече си бяха дошли. Бяха тук и продължиха да ни помагат, с каквото могат, във всеки възможен момент. През годините тя беше опората, която друг не можеше да ми даде. Беше сигурна в мен и ми помагаше да продължавам нагоре. Радваше се за всяко мое постижение сякаш беше нейно и знам, че сега продължава да го прави. Тя разви и таланта ми в рисуването, като беше до мен още от рисунките на модели в тефтер на рождения ден на мама. Подкрепи и насочването ми към медицината, като ясно си спомням как, като ѝ споделих, ми каза, че точно хората като мен трябва да станат лекари, за да помагат на другите. Ще я запомня и с безусловната любов, която имаше към книгите. Сега след като я няма, те са начин да си напомня, че тя винаги ще бъде до мен, дори и не физически. Изключително благодарна съм за това, че човек като нея беше част от живота ми, защото без нея нищо нямаше да бъде, каквото е сега.
Кристина Димова, внучка и съмишленичка
Само когато сърцето ти се разбие на хиляди парчета от едно съобщение, разбираш колко крехко нещо е животът на любимите ти хора. Никога не можеш да си достатъчно благодарен и николко мили думи, макар и от сърце, не могат да затворят такава пропаст. „Човек не е цвете, та по листата му да разбереш дали има отровен корен, или е целебна билка. Човек се познава по делата си.“ Както казва Антон Дончев.
Винаги ще помня Станка, особено историята, която всеки път разказваше с гордост – как е помагала в читалището като млада да се пренесат книгите от една сграда в друга, да се подредят, в какви представления е участвала. Каквото и да правеше, винаги говореше за читалището с плам и с любов, все едно беше родена за него. Мисля, че е много показателен факт за това какъв човек беше. Затова винаги се сещам за този неин разказ, като става дума за нея, и ме кара да се усмихвам.
И не бяха само думи, участваше във всички мероприятия и подкрепяше всички решения на една млада жена, която се опитваше да си проправи път в света на културата. Няма нужда да защитавам делата ѝ, те говорят сами за себе си. Всеки, който има очи, нека види и всеки, който има сърце, да усети. Няма нужда от повече. Винаги ще съм благодарна, че животът ни срещна и пътищата ни се преплетоха. Почивай в мир, Станка! Сигурна съм, че думите, напечатани в този сборник, те карат да се усмихваш!
Милена Мерджанова, приятелка и съмишленичка
Не си спомням кога точно се запознахме. Трябва да е било през 2020 г. покрай подготовката на третия брой на списанието за общество, култура и литература „Южно утро“, чийто предпечат Станка правеше дълго време. С нея се работеше лесно, защото се раздаваше на най-високата си възможна степен за всяко нещо, с което се захванеше. Имаше много идеи, които открито споделяше при редките ни, но дълги разговори в първия офис на Образователен център „Пчелички“. Обсъждали сме много теми, свързани с образованието, културата, живота. Били сме на различно мнение, но намирахме начин да представим правдиво своята гледна точка и да разберем тази на другия. Реализирахме голяма част от изказаното, останаха две-три неща, чието време ще дойде някога, сигурен съм в това, както и във факта, че тя е изключително щастлива, наблюдавайки работата ни по този сборник и по четвъртото издание на Дните на студентската поезия и проза. Надявам се с общи усилия достойно да продължим и да надградим започнатото от нея, въпреки големите му мащаби, защото мисията ѝ на просветител не беше лека, но тя я носеше на плещите си с високо вдигната глава.
Антон Атанасов, приятел и съмишленик
Запознах се със Станка през 2022 г., когато бях поканен да участвам като ученик да прочета две мои стихотворения по време на първото издание на Дните на студентската поезия и проза. След това през 2023 г., когато вече бях новоприет студент, участвах отново в това прекрасно събитие, тогава имах повече време, което да прекарам със Станка, да си поговорим, да се посмеем. През 2024 г. тя се свърза с мен и ми предложи да работим заедно за създаването на третото издание на Националния студентски конкурс ,,Проф. д-р Асен Златаров – Аура“. Приех, въпреки че никога преди това не бях организирал нещо толкова сериозно и значимо. Помня първия разговор с нея, след като започнахме да мислим как да бъде структурирана и програмата за Дните на студентската поезия и проза. Чухме се през март, 2024 г. Усилено започнахме да се занимаваме с конкурса – участници, жури, награди. Тя много емоционално подхождаше към всичко, поемаше всичко на гърба си, постоянно се питаше изобщо дали някой ще изпрати произведения, дали изобщо ще се състоят Дните на студентската поезия и проза... Успяхме. Отново посрещнахме студенти, разходихме ги из Хасково, представихме сборника с творбите на участниците от 2023 г., бяхме във Въгларово, четохме, смяхме се, танцувахме, говорихме за литература, за култура, създадохме приятелства. Обещахме си през 2025 г. всичко да се повтори. През януари тази година се чухме. Имахме планове и да се видим, но аз излязох в сесия и не успяхме. Това беше и последният ни разговор. Сега отварям телефона си и виждам, че сме си писали последно на 18 март. Тя ме е поканила на Фестивала на мекицата във Въгларово – толкова много обичаше този фестивал. Пак заради студентството не успях да я уважа и да отида. Една година след първия ни разговор по телефона, пак през март, тя ни напусна завинаги. В нощта, когато разбрах, че Станка си е отишла, бях в центъра на столицата. Новината ме покоси. До ден днешен не мога да повярвам, защото Станка носеше усещането за живот със себе си. Тя беше емоция, усмивка, притежаваше непримирим дух. Обичаше безкрайно работата си, обичаше много младите хора. Искаше да бъде в крак с времето. Не обичаше нагласените работи, бягаше от суетата, държеше на дисциплината, много се дразнеше на безидейността. Държеше много на истината. Никога няма да я забравя. Никога няма да забравя усмивката, с която винаги ме посрещаше. Никога няма да забравя будния ѝ ум – бореше се културата да не загине, бореше се в името на литературата, на обществото. Станка никога няма да бъде забравена, защото тя беше борец и стожер. Никога не се взе за нещо повече от другите. Тя оставаше здраво стъпила на земята. Тя беше един добър човек. И това беше достатъчно за нея. Без преструвки, без фалш, без егоизъм. Просто добър човек.
Ивайло Николов, приятел и съмишленик
Коментари
Публикуване на коментар