Код/Поетично... Йорданка Господинова

Днес в рубриката ни "Код/Поетично" Ви срещаме с д-р Йорданка Господинова. Родена е в града на Асеневци, край бреговете на р.Чая – там, където слънцето целува лозята, за да се роди най-страстното вино, откъдето започва Родопа планина. Навярно затова я носи в сърцето си. Вечерника всяка сутрин и вечер калява в нея духа на гордата планина, за да бъде истинска родопчанка.

Станимака е градът на красивите жени. Една хубавица пленила грък, друга – сърбин и те им останали верни. Това са нейните прадядовци. Вероятно от тях е взела страстта, любовта си, острия си характер, волята, граничеща понякога с инат. Бащата на нейната майка е от Севлиево, от Балкана. Неговият вуйчо е бил игумен на Троянския манастир. От него носи вярата си в Бог!

Не мрази. Обича!

Вероятно безумната ѝ любов към Родопа планина е причина съдбата да я доведе да живее и работи в сърцето ѝ – град Кърджали. Това е тя – южнячка, родопчанка, която носи дъха на вино в кръвта си и гласа на дедите в гените си.

Член е на столичния клуб "Буквите" и на Клуба на Пловдивските писатели и поети. Има множество награди от национални и международни конкурси. Нейни стихове са превеждани на руски и са публикувани в редица регионални, национални и международни издания. Автор е на стихосбирките "Самодивски клади", "Южна кръв", "Огонь любви", "Другата любов".

Като усещане за пролет

На пръсти, тихо влязох в твоя дом,

почти като усещане за пролет…

Приличах на крадец, проникнал с взлом,

готов със тишината да говори.

 

Вървях между страстта и лудостта,

загърбила моралното отричане.

Една случайно бликнала сълза

издаде колко много те обичам…

 

А после…небосклонът се взриви,

очите ми с очите ти се сляха.

Танцуваха най-живите мечти…

И сякаш всички ангели видяха

 

най-дръзката, различната любов.

Безумна - като грях и покаяние,

и вечна…Като клетвен благослов,

по-тайна от легенди и предания…

 

Но истинска, като сподавен вик,

пред който вечността дори се врича…

Със пролетта отново те открих

и като пролет, жадно те обичам…

 

В минало време

От очите на слепи надежди

няма как да си сипя вода.

Колко още забравени грешки

ще потърсят днес свойта цена?...

 

А въпросите в минало време,

като тежки хомоти висят…

Все успяват съня ми да вземат,

щом до лудост в нощта ми валят.

 

И разрошват спокойния делник,

като трънчета с остри бодли.

Знам, приличам на дрипав неверник,

който в чужди кахъри гори…

 

Сякаш Дяволът вади наяве

тежки думи от минали дни.

Като камък в гърдите застава,

от вина, до зори да боли.

 

Вън просветва. Зората се ражда

и ме кани напред да вървя.

Още нося в сърцето си жажда,

значи още гори любовта…