Вестник „Родопски глас” стартира нова рубрика. Тя ще се казва „Днес празнува” и в нея ще Ви срещаме с известни рожденици и именици от региона на Родопите. Първият ни гост по случай днешния Илинден е учителят по български език и литература Илина Кинева.
Здравейте,
г-жо Кинева. Бихте ли се представили с няколко думи?
Здравейте! За мен е чест да бъда първият гост в новата Ви рубрика. Накратко за себе си – имам щастливо семейство, обичам професията си, наслаждавам се на хубавата музика и красотите на природата. През далечната 1986г. любовта към книгите ме отведе в ПУ „Паисий Хилендарски”, където завърших специалността „Българска филология” със специализация „Литературознание”. Професионалният ми път започна в гр. Димитровград. От 2000г. съм част от екипа на Профилирана езикова гимназия „Д-р Иван Богоров”, Димитровград, където продължавам да преподавам и до днес.
Да
си учител никак не е лесно. Защо решихте да се отдадете именно на тази
професия?
Няма как да избягам от клишето, че учителската професия е призвание. Да бъдеш учител, е мисия, отговорност, приятелство, сътрудничество, взискателност, любов, търпение, понякога разочарование – толкова много и толкова различни неща. Учителят е този, който подготвя бъдещето, а това е голяма отговорност. При мен се случи така, че професията ме избра. Съчетанието „любов към книгите” и желанието да предавам тази любов и на другите се превърна в моя професионална съдба. Винаги съм искала да бъда добър учител, който не просто преподава, а вдъхновява учениците си.
Всички
казват, че в днешно време младежта нищо не знае. Бихте ли ги оборили?
През последното десетилетие се налага настойчиво тезата за неграмотността на подрастващите. Мисля, че има основание за тази тревога, но във века на информацията знанието е достъпно за всички. Ученето и овладяването на знания е индивидуално и личен избор. Няма еднакви хора – някои предпочитат да се „плъзгат по повърхността”, а други се осмеляват да се „гмурнат” в дълбокото море на познанието. Винаги е било така.
Щастлива съм, че в Гимназията съдбата ме срещна с прекрасни ученици, които израснаха пред очите ми, превърнаха се в знаещи и можещи хора, които успешно поемат своя път в живота. През годините четирима от моите възпитаници са участници в Националния кръг на олимпиадата по български език и литература. В редица национални състезания учениците ми заемат призовите места. В часовете по български език и литература виждам одухотворени лица и това ме изпълва с надежда за бъдещето.
В
унисон с предишния въпрос трябва да добавим, че сте носител на отличието
„Учител на годината” на община Димитровград за 2019. Какво е за Вас тази
награда?
Всяка награда е признание и оценка за работата ни и резултатите, които постигаме. Наградата „Учител на годината” приемам като висока оценка за професионалния ми труд. За мен лично голямата награда са постиженията на моите ученици, защото учителят измерва собствения си успех през успеха на учениците си.
Тази
година е знакова за българската литература. Навършват се 170 години от
рождението на Иван Вазов. Какво е той за Вас, каква следа е оставил в
съзнанието Ви и какво искате учениците Ви да знаят за него?
2020г. се превърна в
годината на Вазов. Харесвам инициативата на Народния театър „Препрочитаме
Вазов”, в която са включени известни български актьори, интелектуалци, учени,
работници и деца. Това е своеобразен ренесанс на Вазовото творчество, знак, че
ни е потребен и днес. Иван Вазов в най-голяма степен въплъщава представата за
национален класик. Неслучайно е припознат като Народен поет и Патриарх на
българската литература. Изумителни са литературната му продуктивност, жанровата
и тематичната широта на творчеството му, историческият обхват, многообразието
от художествени образи и богатството на езика. Духовните следи, оставени от
Вазов, са навсякъде около нас.
Понякога учениците не разбират възрожденския етноцентризъм на Вазов, затрудняват се с езика в творбите му( категорично не приемам „превода” на романа „Под игото”). И тук е ролята на учителя – той трябва да преведе учениците през лабиринта на словото, да ги накара да копнеят за Вазовата духовна България, в която героизмът е безкористен, патриотизмът е действен, природата е божествено красива, езикът е ценност и богатство, а поколението не линее. След Вазов всеки българин израства с „Аз съм българче” и изгражда представата си за родното като духовна и свята територия, която може да се побере в сърцето.
Димитровград
е градът на младостта, но и градът на Пеньо Пенев. Ако беше жив, „поетът с
ватенката” щеше да навърши 90 години. Какво бихте му казали, ако стои срещу
Вас?
Поетът на Димитровград, Пеньо Пенев, е сложна и противоречива личност. Той фокусира в себе си превратностите на историческото време, в което живее. Неговата поезия през последните десетилетия вече постигна своя реванш в публичното пространство. Безспорните лирически стойности разпръскват идеологическата мъглявина и откриват пред читателите гласа на човека, който извървява драматичния път на търсенето и себенамирането. В хипотетичната среща бих му казала, че е избрал смъртта, а е орисан на безсмъртие с духовната диря, която е оставил след себе си. Бих го попитала намерил ли е покой неспокойният му дух.
Благодаря
за това интервю! Бъдете здрава и щастлива! Честит имен ден! Честит Илинден!
Благодаря Ви за топлите думи! Бъдете все така вдъхновен екип! Радвам Ви се от сърце!
Коментари
Публикуване на коментар