Милена Мерджанова: Всяко читалище може да постигне своите цели, ако постоянно комуникира с хората, които са негови членове!

Здравейте. Бихте ли се представили с няколко думи за тези наши читатели, които не Ви познават?

Здравейте. Казвам се Милена Мерджанова, на 27 години от град Хасково. В момента съм читалищен секретар на Народно читалище „Светлина – 1926“, село Въгларово. Надявам се да показвам на хората това, което мисля за себе си, а именно, че съм човек, който има дълбока любов към културата, изкуството, историята, литературата, философията и изобщо всички хуманитарни науки. Ако трябва да следвам фактите,  мога да кажа за себе си, че съм алумни на специалност „Културология“ в СУ „Св. Климент Охридски“ и по-тясно в областта на опазването на материалното и нематериалното културно наследство, от миналата година съм съставител на историческа книга, а от тази година с гордост и вълнение мога да кажа, че съм и продуцент на филм, създаден по моя идея.

Завършили сте една не чак толкова популярна специалност – „Културология“. Какво Ви привлече в нея и как протече обучението Ви – научихте ли много нови неща, които са Ви полезни и днес?

Да, за съжаление, в България културата не е голям приоритет и специалността не е толкова популярна сред хората, но лично за себе си мога да кажа, че тази специалност промени много живота ми. Благодарение на нея мирогледът ми се промени и разшири, получих знания в множество насоки, тъй като това е наука, която черпи методология и опит от доста широк спектър други науки. Наистина може би предоставя на студентите нещо много повече от знания и затова никога не съм съжалявала за избора си.

От 2019 г. сте секретар на Народно читалище „Светлина – 1926“, село Въгларово, община Хасково. Как започна всичко? Спомняте ли си как протече първият Ви работен ден?

Да. Точно така. Всичко стана съвсем случайно да си кажа честно. В един момент си отдъхвах за кратко от предишната ми работа и дойдох в селото да помогна на майка ми, която е земеделски производител. Нейна добра приятелка ѝ бе казала, че се търси човек за позицията и всъщност майка ми ме записа като кандидат, за което изобщо не съжалявам.

Никога няма да забравя първия си работен ден, защото се случи да започна работа на 21 януари, а именно Бабинден, който е много важен празник и обичай за читалището и се провежда всяка година от 50 години насам. Беше голямо предизвикателство, защото реално аз за пръв път се запознах с хора от селото и трябваше да ги намеря, да ги поканя на празника и да изнеса реч. Беше много вълнуващо, защото си нямах никаква представа как точно се извършва самият обичай в нашия край, но всички жени бяха много мили и отзивчиви. Те ми обясниха и ми показаха как се прави всичко, което бе много ценно за мен. Заради този вълнуващ спомен, може би, тача много този обичай.

Работата в читалището Ви дава възможност да се срещате с много хора, които са представители на различни поколения и социални прослойки. Какви принципи спазвате при общуването си с тях и как съумявате да ги обедините за общите читалищни каузи?

Да. Това е работа, която изисква постоянна комуникация с много хора и както споменахте, хора с различни препитания, мирогледи и възрасти, както и разбира се, да се помиряват различни индивиди за общо дело. Това е доста голямо предизвикателство понякога, защото иска да се загърби своето лично аз, за да се постигне компромис с голяма група хора.

Старая се да приветствам всички и да ги карам да се чувстват добре дошли в читалището, което доведе до разширяване на всички самодейни колективи и сформиране на три нови детски самодейни групи. Смятам, че начинът да се прокара общата цел е чрез постоянна комуникация с хората, за да се разбере къде е границата им, в която се чувстват удобно, и да се поддържат отношения в тези граници. Моята политика в читалището е демократична, решаваме заедно бъдещите планове и участия, като всеки изразява своето мнение и идеи, а след това се пада на мен да вкарам в действие избрания начин на действие. Това е начинът, по който се случват нещата при нас.

През 2020 г. заедно с председателя на читалищното настоятелство г-жа Станка Стоянова съставихте и издадохте книга за историята на Вашето читалище. Какво Ви провокира да се занимаете с тази дейност? Не смятате ли, че в днешно време такива книги не представляват интерес за масовия читател?

Да. Това беше едно приключение. През 2019 г. Станка Стоянова предложи да се създаде песнопойка с автентичните песни от селото, за да се запазят. Аз тръгнах от тази отправна точка и предложих своята визия, а именно книгата да включва и историята на читалището, и кратка история на селото, защото те са неразривно свързани. След това решихме да включим и обичаите, както и снимков албум от представителна част от архивните снимки на читалището.

Това, което ме провокира, е моята любов към историята и краезнанието. Винаги съм смятала, че трябва да сме наясно със своите корени, с богатата история на мястото, което наричаме роден край. Освен това, видях какво богатство притежава това читалище. То работи вече 95 години, като събира в себе си умни, дейни и талантливи хора. Всеки един от тях е предал частица от себе си в читалищното дело и смятам, че това е изключително ценно и трябва да се запази. Не бих искала цялото това културно наследство да изчезне в небитието. Затова компилирах цялата информация, която намерих и я сведох до сбит разказ за съдбата на Народно читалище  „Светлина – 1926“. Беше много трудоемка дейност, но не съжалявам и за миг за цялото време и умствената дейност, която вложих в това занимание, защото сега съм сигурна, че след мен то ще бъде запазено на много места, защото книгата бе разпространена в много библиотеки и културни институти в страната.

Смятам, че до определена степен това е един подарък от мен за общността и нещо, с което ще се радвам да бъда запомнена.

Дори и в днешно време интересът към историята да не е толкова застъпен, аз смятам, че всички ние имаме дълг поне да опазим каквото сме намерили преди нас, за да може един ден, когато следващите поколения го потърсят, да могат да имат възможността да знаят и разпространят знанието за миналото. Затова смятам, че създавайки тази книга, аз изпълних моя дълг към следващите поколения.

Съвсем наскоро представихте и филма „Повелята на традицията към идното“, който е посветен на 95-ата годишнина на НЧ „Светлина – 1926“. Как Ви хрумна идеята за него? На кого бихте искали да благодарите?

Да, изключително се радвам, че успях да реализирам успешно още една моя идея. Идеята ми хрумна още докато съставях книгата, защото исках да предоставя шанс на хората сами да разкажат своите истории, свързани с читалището, защото без хората читалището е просто една празна сграда. Те са елементът, който помага на културата в общността да се развива, прилагайки своите знания, умения, идеи и таланти. Понякога историята и фактите нямат над хората същия ефект, както думите от живите носители на традициите и историите. Освен това, използването на средствата на визуалното изкуство ни позволи да достигнем повече хора, които в крайна сметка се заинтересуваха от съдбата на читалището.

Идеята ми бе свързана с това чрез примера на частното да се създаде интерес към общото, което е читалищната дейност в страната. Тези културни институции съществуват вече 165 години в рамките на страната ни и са самобитни. Те предоставят на хората възможности, които не могат да се срещнат другаде.

Много се радвам, че хората, които интервюирах във филма, ме допуснаха до домовете и сърцата си, защото това, което те споделиха, беше много съкровено и смятам, че успя да докосне зрителите на филма. За мен това бе едно неописуемо преживяване, което ми е скъп спомен, защото не можеш да видиш често тази страна на хората дори да ги познаваш отдавна.

Идеята за филма бе моя, но тук също така искам да благодаря на Лилия Кехайова и Димитър Узунов от ОФФ БОКС Студио, които с търпение и желание се захванаха да я визуализират по този прекрасен начин. Направата на филма би била немислима без тях.

Искам да благодаря на всички участници, които бяха над 50, за това, че с желание се включиха в инициативата, а също така и на хората и институциите, които помогнаха с какво ли не, за да реализираме този проект, за който община Хасково ми гласува доверие чрез финансова подкрепа по програма „Културни инициативи“.

Филмът беше представен във Въгларово, в Хасково и в канала на читалището в YouTube. Как протекоха тези срещи? Какво усетихте при провеждането им?

Ако мога да отговоря на този въпрос с една дума, то тя би била емоционално. Беше ми изключително приятно най-накрая да покажа на бял свят плодовете от общия ни труд, който отне 9 месеца. Срещата със зрителите и техните отзиви са едни от нещата, които много ме развълнуваха и със сигурност ще останат като скъп за мен спомен. Освен това, бях изключително щастлива от отзивите на участниците, защото все пак е важно да не мисрепрезентираш някого в процеса на редакция и монтаж на филма. Всички те бяха изключително щастливи от крайния резултат и от това, че ще бъдат увековечени в тази пълнометражна лента.

Както с направата на книгата, така и с този проект, аз нямах никакъв опит в изработването на филм, тъй че научих много нови неща, които смятам, че обогатиха моята обща култура и моите знания и ще ми помогнат занапред.

И книгата, и филмът са финансирани по Наредбата на община Хасково за подпомагане на местната култура. Мислите ли, че средствата за подкрепа трябва да се увеличат?

Точно така. Смятам, че средствата не просто трябва да се увеличат, но също така и да се разраснат програмите за финансиране. Според мен трябва да се изработи план за бъдещето на културата в региона и да се поощрява континуитета между събитията в тази сфера. Не е достатъчно само да подкрепяме творци и мероприятия. Културата не трябва да се прави на парче, а да има програма за по-дългосрочното ѝ развитие в региона, която да не е насочена само към краткотрайните цели, свързани с една календарна година, а да включва план за устойчивост и постигане на ползотворни дългосрочни цели. Разбира се, нека съществуващите програми също се запазят, но според мен трябва да насочим поглед и към по-далечното бъдеще и да бъдем далновидни.

Към края на това интервю бих искал да Ви попитам къде се виждате след 5 години, когато читалището ще отбележи едновековния си юбилей? Тази работа носи ли Ви удовлетвореност и бихте ли я практикували през целия си живот?

Ами за съжаление, не се виждам като човек, който ще продължи да работи в това читалище, защото читалищата са оставени да съществуват, не се подкрепят достатъчно, за да задържат млади и компетентни кадри в тази сфера. Това води до стагнация. Колкото и да ми харесва това, с което се занимавам, няма механизъм за поощрение и развитие, защото субсидията е фиксирана, а заплата е недостатъчна.

Благодарна съм, че като част от това читалище успях да прокарам своите идеи и цели за развитие, но просто не мога да видя работата в читалището като устойчив начин за развитие на млад и компетентен човек като мен. Това ме натъжава, защото просто няма много начини ситуацията да се промени.

Все пак от работата си в читалищната сфера, лично за себе си, смятам, че извлякох максимален брой ползи, успях да се развивам в множество различни насоки и да получа многостранни умения. Винаги това читалище ще може да разчита на моята помощ, защото то остава в моето сърце с много прекрасни и ценни спомени.

Пожелавам си Народно читалище „Светлина – 1926“ да продължава да съществува и да се развива, независимо дали това е чрез мен или чрез някой друг. То много прилича на хората, които работят в него, защото техните интереси и цели стават такива за дейността, която ще се развива. В тази връзка се надявам моите дейности и проекти да са били полезни за общността, защото те са моят завет към нея.