На днешния ден... Умира Михаил Герджиков

На днешния 18 март през 1947 г. от този свят си отива Михаил Герджиков.

Михаил Герджиков е роден на 26 януари 1877 г. в Пловдив. В родния си град се запалва по идеите на анархизма. Силно влияние му оказва д-р Русел Судзиловски, личен приятел на Христо Ботев, който известно време пребивавал в дома им. Като ученик под влияние на левичарски идеи създава през 1895 г. анархистка група в Пловдивската гимназия, заради което е изключен. В края на същата година се свързва с македонски гимназисти в града и заедно с други свои съученици по подражание на революционерите от предосвобожденската епоха основават Централен революционен македонски комитет със силно анархистична насоченост.

След това Герджиков следва право в Лозана и Женева, където участва в т. нар. Женевска група. През 1899 г. се завръща в българските земи и става учител в Битоля. Включва се във ВМОРО. През 1900 г. е изпратен в Солун, за да подпомогне дейността по изграждането на комитетската мрежа в Одринско. Когато е разкрит от османските власти, постъпва в четата на Христо Чернопеев. Скоро след това сам сформира чета в района на Гевгели. От лятото на 1902 г. ръководи организацията в Одринско и я масовизира. На конгреса на Петрова нива/28-29 юни 1903/ е избран за член на ръководното боево тяло в окръга и е един от ръководителите на подготовката и провеждането на Илинденско-Преображенското въстание. През февруари 1903 г. Герджиков е начело на чета от 25 души. Правят неуспешен атентат на железопътната линия Цариград – Одрин при гара Синекли. Участва в самото въстание, като от връх Китка в Странджа предвожда група от 80 човека. Освобождават Василико и установяват т. нар. Странджанска комуна. За съвсем кратко време турската власт из целия Странджански край е премахната с изключение на Малко Търново, турските постове покрай границата са унищожени, а гарнизоните по селата са прогонени и цялата организационна територия в района е освободена.

След поражението на въстанието се занимава с настаняването на изтеглилите се в България въстаници. Публикува статии в българския и чуждия печат, апелиращи към международната общественост за намеса в решаването на Източния въпрос на Балканите. Заедно с Върбан Килифарски издават вестниците „Свободно общество“ и „Безвластие“, редактор е на вестник „Пробуда“. Работи във вестник „Балканска трибуна“ и вестник „Реч“.

При избухването на Балканската война през 1912 г. Герджиков оглавява Лозенградската партизанска дружина на Македоно-одринското опълчение. Освобождават Василико, Ахтопол, Резово и Малък Самоков и се установяват в Мидия. В началото на 1913 г. са разформировани. Мобилизиран, участва в Първата световна война, служи в Четиридесет и трети пехотен полк.

След войната подновява контактите си с ВМРО, но вече не играе активна роля в нея. Член е на Временното представителство на обединената бивша ВМОРО. Един от учредителите на Федерацията на анархокомунистите в България(ФАКБ).

След Деветоюнският преврат от 1923 г. напуска България и живее в емиграция – Цариград, Виена и Берлин (1924-1931 г.). Подкрепя идеята за създаване на ВМРО (обединена), но през 1928-1929 г. заедно с Георги Занков и група съмишленици, се отцепва като националреволюционно крило. Няколко пъти се среща в Берлин с Георги Димитров. По това време поддържа тесни връзки с Виенския център на Коминтерна и със задграничното бюро на БКП.

Участва в помирителната Цариградска конференция на ВМРО(обединена) от 1930 година. Връща се в България. Препитава се с журналистическа и преводаческа дейност. В навечерието и по време на Втората световна война/1939-1945/ поради напреднала възраст се занимава предимно с журналистика. Сътрудничи на редица периодични издания. Макар че някои от неговите съратници участват в съпротивителното движение, остава встрани, въпреки че поддържа връзки с тях.

След Деветосептемврийския преврат от 1944 г. подписва в София „Апела към македонците в България“. Обръща се във в. „Заря“ към своите другари от македоно-одринското движение с призив да подкрепят борбата за тържеството на новия социалистически строй. Скоро се оттегля напълно от активна публична дейност, разочарован от новите управници. През 1946 г. категорично отказва да бъде включен в списъка на предложените за награждаване дейци от Преображенското въстание.