Код/Прозаично... Памела Маринова

***

Звукът от токчетата на госпожица Л. Стаменова отекваше из целия коридор на третия етаж. Тик-так, тик-так… ниските токчета в цвят бордо се движеха в унисон, напомнящ пробудния звук на месинговото махало на някой стенен часовник, а тежестта, с която падаха токчетата, обвили нежните ѝ глезени, прикриваха оглушаващия трепет в душата ѝ. Госпожица Стаменова, която до преди година изпитваше ужас от това да престъпи прага на ЕГ ,,Проф. д-р Асен Златаров“, в която самата тя бе завършила средното си образование, която не искаше да е поредният провал на системата, която се бореше с многобройни паник атаки от мисълта да се изправи пред ученици, дори и не подозираше, че днешният ден щеше да бъде съдбоносен. Щеше да се увековечи от сюблимната идея за промяна. Хм, този въпрос винаги е човъркал из съзнанието ми –дали хората се събуждат с ясната представа, че днес ще се случи нещо велико? Днес най-после ще разбера какво искам да правя с живота си или днес няма вече да съм депресиран? Да се събудиш и да си кажеш: ,,Хей, днес ще получа най-добрата работа и ще сложа край на безпаричието, или днес ще намеря една стотачка точно на ъгъла на казино ,,Риц“ или… ще получа два самолетни билета до Бали, а после ще се разбера с жената дали единият ще е за нея, или за Митко от горния етаж“. Дали е някакво усещане, интуиция или как му казваха – шесто чувство? Но ако знаехме всичко предварително, къде остава място за забавата, онази тръпка, дето те изгаря и гложди отвътре. Животът обича изненадите.

В този момент кокалестата ѝ ръка се протегна и отвори вратата на класната стая на 11^г.  клас. Суматохата, която до преди минути цареше вътре, замря и настана гробна тишина. Дузина любопитни лица впериха поглед втренчено в нейния облик. Тази тяхна реакция я стъписа за момент.

— Ъъ, здравейте, казвам се госпожица Стаменова, учител по английски език, но днес ще ви водя часа по творческо писане — рече младата учителка с почти треперещ глас. В действителност тя беше наистина много млада. Тя бе завършила университет преди около две години и преподаваше само от половин година. Все още се чувстваше като новобранец или както обичаха да казват осмокласниците – като заек. Е, така тя беше нещо като заек сред учителите.

Тишината в стаята остана все така непокътната. Л. Стаменова се опита да скрие чувството на неудобството и смут и продължи:

 — Та, как сте днес?

Най-накрая, след тази кратка пауза, която и се стори като цяла вечност, тих женски гласец сякаш оживя насред мъртвите души в стаята.

— Добре, а Вие? — промълви същото момиче, с поглед свенливо забит в чина.

— И аз съм добре… може да се каже — отвърна учителката, като крайчецът на устните ѝ се изви в нещо наподобяващо полуусмивка. — А вашето име е? — продължи тя, вземайки маркер в дясната си ръка, и в следващия момент изписа с големи наклонени букви на дъската: ,,Дайте идеал на младите, идеал, който да задоволи тяхното сърце, идеал на човещина, идеал на правда и красота“.

 — Лили — отвърна момичето.

 — Лили, можеш ли да ми кажеш чии са тези думи на дъската, впрочем, които ще бъдат и вашата тема по творческо писане?

— Т’ва да не е… как му беше името… а, да, онзи философ – Паулу Коелю? — изведнъж се обади с насмешка ленив басов мъжки глас с обърната шапка и провиснали дънки като потури, само че в стил от деветдесетте. Името на този младеж бе Тончо, по прякор – ТО́ката.

 — Първо, не, не е той и второ, Коелю не е философ, само дето философки е казал: ,,Не си губи времето да обясняваш. Хората чуват само това, което искат да чуят“. Уви, тук сме, за да обясняваме и разсъждаваме.

Интонацията, с която Л. Стаменова му отвърна, бе нещо средно между сарказъм, шега и стоическа сериозност, така че той не можа да разбере как да отвърне.

— Думите, изписани на дъската, са на нашия патрон – проф. д-р Асен Златаров, който е химик, физик, както и писател, борещ се за идеала на младите хора. Тези обобщаващи думи излязоха от устата на чернокосо момиче, което стоеше на първия чин до прозореца.

Госпожица Стаменова остана като вцепенена от приятната изненада и понечи да попита:

 — А според вас какво е идеалът в днешно време? Приложим ли е все още идеалът за правда и свобода, за доброто у хората?

— Хах, идеал, к’ъв идеал бе, Госпожо? Идеалът за мен е да ида в дискотеката в Слънчака, а след това кльопачка до припадък. А и за какви идеали говорим, в училищата вече тря’а да има роботи, AI, сеш’ се?! Осъзнайте се! Пък и аз ше ставам предприемач, enterpreneur, ya’ know? — отново изсумтя Тончо.

Изражението на лицето на учителката изглеждаше така сякаш бе видяла как на плажа някой гларус ѝ грабва геврека от ръката – учудено, но и едновременно предусещащо. Веднага в съзнанието ѝ нахлуха мисли, продължаващи думите на Токата… друсане, безразборен секс с някоя 15-годишна в тоалетните на някой бар, лъхащ на кисела пот и похот, много похот. Та колко различни само бяха момичето с черната коса и Тончо. Тези два противоречиви образа като Слънцето и Луната или Надеждата и Живот в Смъртта в Балада за Стария моряк, се бореха в съзнанието ѝ на бавно приближаващия призрачен кораб. Кой ли щеше да спечели тук битката на зарове? Но човешката душа е противоречива личност, раздирана от терзания, заливана от чудовищни вълни, намираща пристан в молитвата и смирението.  

— Не го слушайте, Госпожо, той не знае какво говори! — се чу отново звънливият глас на Лили — Идеалът за мен е да имам свободата да изразявам себе си чрез творчество на лист хартия или пряко в лицето. Идеалът е… да се сложи край на фалшивите ценности – продължи тя. Може ли да прочета част от мое стихотворение, което написах, подходящо за днешната тема? 

При тези думи Л. Стаменова щеше да подскочи от вълнение. Чувстваше така сякаш бе изпила две-три еспресо-та. — Ама разбира се, нали за това сме в този час – за да изразяваме себе си и да чуем различни гледни точки.

Лили извади намачкан лист от раницата си и зачете напевно:  

,,Писна ми от тез’ движения, от разни хорски поучения,

От бийтници, от пролетариати и във вестници – разни адвокати.

И повтарят ми из бесни им уста: „ Върви си по пътя, недей много зна, недей много ла!“

Куче, дето лае, не хапе, но и куче, дето хапе, атакува без да лае!

Ех, да му се не знае! Той Ботйов казал е, но кой да го слуша,

всеки ти казва каква е новата вяра – на старото нямаш ти вяра!...“

Госпожица Стаменова беше в ступор и преди да осъзнае какво се случва, вече ръкопляскаше. Това момиче имаше талант.

— Хаа, ето затова не искам да съм журналист, цензура, къде е цензуратааа? — обади се момче от задните чинове.  

— А защо вече не искаш? — попита Л. Стаменова.

— Заради липсата на свобода на словото, а и нашите искат да стана лекар, било по-престижно, но още от сега това ме кара да се чувствам някак предаден — отвърна Симо.    

Госпожица Стаменова можеше да разбере тези, на пръв поглед, млади и безгрижни, а вътрешно така обременени ученици, до болка. Тази болка, която се прокрадва като неканен гост в онази забравена стаичка на душата ти, хванала прах .   

— Стига! Докога трябва да търпим тази неправда? — кресна изведнъж госпожица Стаменова. Докога ще приемаме идеала на родителите си, на новото изкривено съвремие, на този земний стожер за наш собствен?   

Класната стая се изпълни с оглушаващо вълнение. Липсата на интерес в очите на учениците бе заменена от любопитство и бурна дискусия. Бунтарският дух, който носеше в себе си Л. Стаменова се възпламени. Тя винаги търсеше промяната. Кой знае дали заради семейни травми, или не, като малка даже искаше да стане адвокат (една от многото професии, които смени) и да се бори срещу неправдата на баба си – завършен продукт на социализма, която постоянно търсеше грешки в останалите и със строг тон, размахвайки пръст, обсебваше останалите от работата на полето. Та тя винаги търсеше промяната, защото се чувстваше някак различна. Учениците, които трепнеха в очакване, също бяха различни, всеки сам по себе си, готов да преоткрие своя идеал. Тя, която не искаше да става учител, днес чувстваше тези ученици като свои деца, които имат нужда от наставление, подкрепа и разбиране.   

— Вижте, деца — продължи тя — Идеалът не е да се тревожим, че ще изгубим къщата или богатството си повече, отколкото вярата и духовното си богатство. Не е да идеализираме колко престижни и успешни ще бъдем, докато се сравняваме постоянно с останалите. Нито пък е да се снимаш с някой просяк на улицата и да го качиш във Facebook за 200 лайка и да си умиеш съвестта. Не, не е и това да отидеш на църква, за да запалиш свещ и да се прибереш все така угнетен и ходещ по старите пътеки. Или пък каква оценка сме получили… а каква е оценката в духовния ви дневник? Идеалът е преди всичко да следваш себе си и Бог. Идеалът е училището да произвежда свободомислещи хора, а не фабрика от роботи „офкащи“ на чина (обновена версия на пишещата машина). Да не сме като един скучен учебник или черно-бял телевизор. Промяната за този идеал, за който говори и Златаров, зависи от нас – истинските БУДИТЕЛИ. Както пише в Библията, тя се състои в това да отвръщаш на злото с добро! Напук на този зъл свят, прави добро! Посей семенцето, защото и жътвата, и пилците се броят на есен, всичко започва с нова песен!   

Очите на Тончо и Симо се напълниха със сълзи.

— Ейй, Госпожо, май все пак няма да ни трябват роботи, а? — рече Токата с усмивка.

Звънецът удари. Край на урока.

© Памела Маринова*

*Авторката е сред лауреатите на Националния студентски литературен конкурс „Проф. д-р Асен Златаров – Аура“, организиран в рамките на II Дни на студентската поезия и проза, финансирани по програма „Културни инициативи“ 2023 г. на община Хасково.