Код/Прозаично... Виктор Чулев

Изворът на младостта

(разказ, вдъхновен от цитата на проф. д-р Асен Златаров – Аура: „Дайте идеал на младите, идеал, който да задоволи тяхното сърце, идеал на човещина, идеал на правда и красота“)

Казват, че зеленото успокоява. Но зеленото на село Юрчево не беше онова тихо зелено на усойната гора. Не беше и зеленото от трибагреника, което внушава смирена тържественост. Това беше зелено, каквото човек можеше да види комай само в джунглите. И ето тук, разбира се – в село Юрчево.

По дувари и калдъръми, по стените на кирпичените къщи и стълбовете, където ги имаше – зеленото пълзеше, катереше, увиваше. Непокорно зелено, избуяло от любовта на слънчевите лъчи и живителната влага. Докато задвижвах веригата на колелото си, чувствах как зеленото ме побутва от всички страни, като че ме предизвикваше на игра. В мешката ми обаче тефтерът и десетината химикалки говореха друго. Те нервно се поклащаха при всяко завъртане на колелетата и ми напомняха, че не за игри се разхождам из Юрчевските възвишения.

– Охоо, младеж, ще купиме ли ракийка, а?

Подвикването дойде от едър мъж в зелени камуфлажни дрехи, който беше наредил край пътя различни по размер туби от минерална вода. Тубите, естествено, бяха пълни с жълтеникава течност.

– Може на връщане – отговорих. – Първо работата.

Мъжът се изсмя.

– Работа? Ай стига бе! Че кой ти работи у Юрчево?

– Пламен Даскала – викам. – При него отивам. Познаваш ли го?

Ракиджията се начумери. Очевидно познаваше Даскала, но май не бяха приятели.

– За какво ти е притрябвал тоя ненормалник?

Вместо да отговоря, извадих от джоба на дънките си банкнота от пет лева и му я подадох. Мъжът я прибра, обаче физиономията му не се промени.

– Кажи де! За какво го търсиш?

– Чувал ли си – рекох – за извора на младостта?

Смях отново избухна покрай пожълтелите зъби на ракиджията. Затова и му спестих информацията, че съм научен сътрудник, изпратен да изследва легендата за извора на младостта в Юрчево. Пламен Даскала, надявах се, щеше да ми помогне.

– Дай още десет лева – махна с ръка мъжът, като не спираше да се хили – и ще ти кажа къде да намериш оня луд. Даже и една половинка ще ти подаря – да видиш, че и аз съм човек.

Зареден с упътването, което записах в тефтера си, и половин литър ракия, която прибрах в мешката си, продължих по осеяния със зелено път.

Къщата на Пламен Даскала се намираше почти в гората, на границата между крехката юрчевска цивилизация и тъмния лабиринт от дървета. Когато похлопах на вратата, тя зейна под леките удари на юмрука ми. Беше отключена. Всъщност изобщо нямаше ключалка, както по-късно забелязах, а се затваряше с резе, което обаче не беше пуснато. Точно насреща пък, през рамката на още една отворена врата, като че на картина видях самия Даскал: той пристъпяше из овощната си градина и говореше на събралите се край него деца:

– Хуан Понсе де Леон, приятели, е бил конкистадор. Може би някъде ще прочетете, че тази дума означава завоевател. И това ще бъде напълно вярно. Също като останалите конкистадори Понсе де Леон се е сражавал с племената в Америка. Дори е загинал, ранен от вражеска стрела…

– С кое племе се е бил? – вдигна ръка едно от децата, насядали в зелената трева.

– С племето Калуса – отговори високият прошарен мъж и очите му светнаха. – Те са обитавали южната част на полуостров Флорида. Там, където живеят алигатори и отровни змии… Там, където растат красиви орхидеи. И където Понсе де Леон е смятал, че може би се крие изворът на младостта… Но за него – утре. Хайде сега, прибирайте се, че вкъщи ви чакат със селска вечеря.

Такава вечеря чакаше и мен самия. Сирене и домати, объркани с малко олио и сол. Както и ракията на домакина. Когато му предложих от напитката, подарена ми от срещнатия край пътя мъж, Даскала се усмихна:

– Това е бил нашият юрчевски Одисей. Викаме му така, защото никога не е излизал извън селото. Ирония, нали разбираш. Но пък също както Одисей е ослепил циклопа Полифем – и събеседникът ми взе Одисеевата ракия от ръката ми и я изля в мивката, – ракията на нашия съселянин може като едното нищо да ти покаже какво му е било на Борхес в последните трийсет години от магическо-реалистичния му живот.

Макар че изглеждаше на не повече от петдесет, Пламен Даскала беше почти на седемдесет и една. Той всъщност отдавна не беше учител в бюрократичния смисъл на тая дума, понеже в Юрчево вече нямаше нито училище, нито ученици, които да го посещават. Но все пак лятото, когато децата от близките градове идваха на село при баба и дядо, Даскала използваше градината си за класна стая, където поливаше младите умове.

– А ти? – отпих от ракията. – Деца? Внуци?

Прекалената ми директност учудващо не го смути.

– Не – поклати глава той, като все така се усмихваше. – Имах си едно момиче, любима, също от Юрчево. Но нея я влечеше сцената… Актриса искаше да става.

– И?

– И отиде в големия град, после кой знае къде. Ама не съм ѝ чул името ни по телевизията, ни по радиото, така че…

– Така че едва ли е станала актриса. Ама ти пък сякаш не си много разочарован.

Той прихна да се смее:

– От какво да съм разочарован? Даскал исках да бъда, даскал станах… и все още съм даскал. А и Юрчево си го обичам. Имат ли у София нашата природа, нашия въздух? И по-важното – наклони се той по-близо до мен, – имат ли извор на младостта?

– А вие имате ли? – попитах го с изражение, изпълнено с надежда.

При тези мои думи Даскала стана, потупа ме по рамото и се запъти към стаичката, където спеше.

– Утре – каза той.

На следващия ден моят домакин ме поведе из гората край дома си. Ако нямах гид, със сигурност щях да се изгубя сред дърветата, които се извисяваха като строги стражи и всяваха хлад и съмнение в душата на всеки непознат.

Когато най-сетне стигнахме до една поляна, осветена от слънцето, пред погледа ми се изпречи внушителна и изненадваща с големината си постройка. Приличаше на горски замък.

– Вътре е – рече Пламен Даскала и от лицето му сякаш паднаха още десет години. – Изворът на младостта.

А вътре… Книги. Книги по лавици, книги по маси, книги висяха дори в кутии, окачени по тавана. Море от книги. По бреговете му пък децата, дошли на гости на баба и дядо, кротко сричаха.

– Някъде около триста години след приключенията на Понсе де Леон във Флорида хората от Юрчево са построили тази горска библиотека – разказа ми Даскала. – Нарочно тук, на скришно място. И всеки, който ходел из страната или още по-далеко, донасял по една, по две, по три… по колкото можел книги. Така изворът никога не пресъхвал…

Излязох навън замаян. Чувствах се лек и въодушевен, като че отново бях дете. И тогава я видях. Тя вървеше срещу мен. Възрастна жена с книга в ръка. С всяка стъпка бръчките около очите ѝ сякаш изчезваха, стойката ѝ се изправяше, взорът ѝ младежки се избистряше. Приличаше на сън, но беше човек.

– Да сте виждали моя Пламен? – попита ме тя, а аз със зяпнала уста ѝ отворих вратата към извора на младостта.

© Виктор Чулев*

*Авторът е сред лауреатите на Националния студентски литературен конкурс „Проф. д-р Асен Златаров – Аура“, организиран в рамките на II Дни на студентската поезия и проза, финансирани по програма „Културни инициативи“ 2023 г. на община Хасково.